Продължих да гледам монитора… не ми се говореше, а и не знаех какво да кажа. Единственото, което ми идваше на ум в подобен момент беше злобното “Е, хубаво ли беше?”. Много пъти сме си говорили на тази тема… винаги съм й казвал, че няма да я спирам ако реши да се вижда с някой друг. Усещането не е приятно, но не можех нищо да направя. Чувствах се ужасно, сякаш за нея не ставах за нищо. Така и не разбрах защо го прави…
Всяка вечер, когато беше с него, седях пред домашния компютър и плачех, плачех за нея… за това което ми причинява… Дали поне за миг се бе замислила за това? Какво направих? Какво не направих? Къде сбърках? Тези въпроси ме изяждаха отвътре. С всеки изминал ден ставах все по-тъжен. С часове лежах на леглото и гледах тавана, спомняйки си за чудесните мигове прекарани заедно… за красивите думи… за моментите в които споделяше с мен…
Обърнах се. Беше се преоблякла и се приготвяше да ляга. Изключих компютъра, за да не й пречи бученето на вентилаторите и се приготвих и аз. Погледнах я… беше толкова красива и нежна… не исках… не можех да я нараня.
Легнах си… сълзите напираха в очите ми, но не трябваше да ме вижда такъв… бях си обещал, че никога няма да ме види да плача.
В такива нощи не можех да заспя… молех се на всички богове на сутринта отново да е до мен и да не си е събрала багажа, а вечерта отново да я видя… да видя очите й.
Протегнах ръка и докоснах косите й… толкова приятно меки… Това бе един от малкото моменти в които си позволявах да я докосна. Бързо отдръпнах ръката си… опасявах се, че можеше да я събудя.

Обичах я… обичах я въпреки всичко. Тя бе единственото хубаво нещо в моя живот, единственото за което си заслужаваше да живея… единствената ми причина за живот…

Събуди ме звук от затварящата се входна врата. Погледнах часовника… беше твърде рано… Инстинктивно погледнах през прозореца… Беше събрала всичкия си багаж и се качваше в една кола.

Замислих се… само за миг… Извадих личното си оръжие от нощното шкафче. Насочих го към слепоочието си… още един кратък миг… Вече нямаше за какво да живея… нея я нямаше… не исках да остана само със спомените… животът за мен беше свършил. Една последна мисъл мисъл преди да натисна спусъка “Дали щеше да дойде на погребението ми? … Съмнявам се”…

Край!!!!!!

Вече нямаше нищо… съвсем нищо… остана само болката…
Обичах я… все още я обичах… винаги щях да я обичам… въпреки всичко!